Куфари

Е, къде отивам сега
по пътя ми лъжици,
килими, дрехи, вестници,
като майки и бащи виновни.
Домашните задачи,
разводите, любовите -
изпраните, колосани,
изпратени в почивка съвести
не спират да се смеят
в куфарите им.
Да си скрия сълзите -
прибирам ги в кутия,
поливам цветята,
замразявам ги за зимата,
натиквам ги в устата си,
повръщам ги навсякъде.
Забранени са снимките
и албумите,
където и да идеш - забранени,
онова, което...
...винаги в куфарите им.

Бележник на лудата (I част)

Взирам се с часове в монитора и търся изгубения отговор на своята загадка. Понякога го гледам празен – огромно кафяво око, което се е втренчило в мен. Безмълвно. Друг път го покривам със снимки на познати и непознати. Плувам в животите им, ям храната им, пия им бирата. Пътувам с тях на семейните им пътешествия, обличам се в дрехите им. И съществувам. Някои от тях ми харесват, други не. Никога не им го казвам. По-удобно ми е да си мълча, докато ползвам живота им под наем. Но това не е наем, защото те не знаят за мен. Лицемерието седи на голямо и удобно кресло. Всяка подадена за поздрав ръка е изкуствен крайник. Хладен. Усмивките минават през химическо чистене преди да се появят на лицето ти. Чисти са, но не искрени. А аз стоя пред монитора, мълча, заемам всякакви удобни пози. Превръщам се в шаблон от прилежание. Оправям си прическата, нагласям се, така че да ме виждаш винаги красива. Старая се да гледам в обектива на живота ти непреубедено, да разбирам твоите решения. Прелиствам те, чета, претърсвам мрежите във всички измерения. Намирам спомени, които сигурно и ти не помниш, а може би не са се случвали. Напивам се с лицето ти след тежко въздържание. После изтрезнявам и отново търся. Пробождам очите ти с пръст, свалям ти очилата. Реша косата ти – подстригвам я, после я пускам дълга. Това си ти и не си ти. Едва ми проговори и изчезна. Учтиво ме изпрати във ваканция и получвам даже картички от родното ти място. Не те познавам вече. Затова издирвам в чуждите семейства нещо свое и го присвоявам без да знаят. Totally Romantic-снимки, на които има залези и изгреви, празници, цветя, деца, кебапчета. Събирам ги, изрязвам ги, в колажи ги подреждам и като краен резултат отново виждам твоето лице (сърдито е). Прозорците на къщите им те изпращат и пак те зяпам с часове в монитора, а ти мълчиш или те няма.

Рейнβоw Фрenδship - любопитни факти

Приятелството няма сексуалност и има по-важни неща от страха, това бяха фразите, които впечатляващо дълго време се въртяха в наплашената ми глава, когато тръгнах към НДК в събота. Бях тръгнала да ме убиват, просто защото не знаех какво може да се случи. И все пак, настоях да си обуя сандали, а не кецове. Вътрешно в себе си вярвах, че няма да се наложи да спринтирам под открит огън, както и в това, че пръстите на краката ми ще оцелеят въпреки множеството. Пък и да се наложеше, едва ли точно спортните обувки щяха да ме спасят. Вярвах, че белите ми сандали са моята малка гаранция за спокойствие и сигурност.

За свое успокоение установих няколко любопитни факта:
1. Организацията на шествието беше не просто добра, а най-добрата възможна.
2. Полицаите и охранителите си вършеха работата без да притесняват хората.
3. Шествието действително изглеждаше като да се състои от приятели, независимо от верски и етнически принадлежности, всички се усмихваха, говореха си на различни езици, пееха, танцуваха и се радваха.
4. Въпреки слънцето и ускорения, заради платформата с музика, ход на участниците, миришеше приятно, а не на пот, както е характерно за много масови прояви у нас.
5. Въпреки изискванията на охраната да се движим компактно и много близо един до друг и въпреки екзалтацията на някои от участниците, нито веднъж не бях блъсната, настъпана или притисната по някакъв начин, за разлика от многобройните пъти, в които мирни граждани са ми вкарвали по едно рамо докато се разхождам по улицата.
6. Ако случайно ме обхванеше страх, винаги имаше ръка, за която мога да се хвана, независимо от това до кого съм се оказала в движението.
7. Хората от сградите покрай които минахме, в голямата си част бяха усмихнати, помахваха, а някои дори вдигаха одобрително палец, което естествено предизвикваше радостни възгласи.
8. Не знам за останалите, но за мен нацистките и фашизоидни елементи, които съпътстват едно такова събитие останаха сравнително незабелязани.
9. На прайда присъстваха деца и техните майки и бременни жени, за което няма как да спестя адмирациите си.
10. Организаторите си тръгнаха от събитието, едва когато и последният човек (който искаше да си тръгне) не се качи на таксито си.

Останалото е вече история. Говоренето по медиите, сухите факти за броя на присъстващите, охраната, парите и журналистите ще бъде обсъждано (по един или друг начин) вероятно до следващата година. Снимките и клипчетата ще бъдат разглеждани милион пъти. Усещането за съпричастност към каузата и единичния (но социално важен) принос към нея като-просто-си-довлечеш-присъствието ще останат безценни, за тези, които бяха.

Рейнбоw Фрendship

Много се изписа за прайда (или аз много изчетох, едно от двете ще да е), много глупости се изписаха, направиха и показаха за сетен път (но не последен). Не знам защо всички, които са против са толкова отчаяно религиозни, сякаш не им е останала друга радост в живота. Шегувам се. Религията си е религия, правата са си права. И аз съм вярваща, но не съдя изневерите на познатите си, нито очаквам да се възобнови традицията със снохачеството, примерно, защото така го пише в Библията. Че то в Библията пише много неща, ама всеки си ги чете с различни очила. И освен, че са религиозни, хората са много загрижени за морала на нашето общество, толкова загрижени, че забравят, че в нашето общество (когато говорят за общество и то наше, какво ли точно имат предвид) отдавна няма морал. Всичко е само привидно. Пък и за кои аспекти на морала по-точно? Тези соц. рудименти с образцовото семейство отдавна се изживяха, останаха само спомени и празни приказки.
Вчера исках да напиша за прайда, ей така, каквото си мисля. Че например, няма да е еротично изложение с извартеняци в карнавални костюми, както се опитват да го изкарват. То, по-добре така да беше, поне да има за какво да се лае след това. А не непрестанно да се обяснява с търпение на латерна, че не си личи кой какъв е (и защо такъв е), ама и да си личи, кво?!! Не, сериозно, кво? Има ли някакво ограничение за външния вид в Републиката? Поли под коленете, коси до ушите и такива неща? Щото, ако е само да си придаваме важността "ти ли ша ми каеш на мене" и на мен не ми харесват бърните на фолк-певиците, не ми харесва третирането на жените като чифт напращели цици от изкуствен материал, но не хвърлям бомбички по непознати, които изглеждат така. Нито им скачам на бой (не, че имам физическите дадености). Мислех си още, че ще бъде хубаво, ако повече се мисли и по-малко се говори, но това по принцип, а не само за прайда.
Мислех си за всички онези, които си намериха чаровни оправдания да не дойдат в събота. Че са на работа, на вилата, на село, на град, на чардак, на кон, на магаре и пр. Някои просто си признаха, че много ги е страх. На други, не им е приятно да ги обиждат и нападат. Мда-а-а. Не, това си е тяхно право. Само, че зариването на глави в пясъка няма да промени много нещата и догодина пак ще ги е страх и пак ще са на вилата, на село, на работа и пр. Разбира се, след време могат с чиста съвест да кажат, че никой нищо не прави за тях и нямат никакви граждански права, понеже някой краде пари и стопанисва организации, но те, ах те, миличките са толкова онеправдани... Но може и да не стане така, може да се преориентират и да влязат в "правия път". В кавички, щото няма прав и крив път.
И мен ме е страх. Всеки нормален човек изпитва страх и не обича да бъде унижаван. Анджак за това е цялата работа, за може един ден прайдът наистина да бъде празник, ама не само за някои (които си организират ден на агресията, омразата, хомофобията и взривните вещества), а за всички... И никой да не се чувства застрашен за живота и здравето си. Не само един ден в годината.
Искам да завърша с напомнянето, че в деня на Рейнбоу-шествието ще има и други мероприятия, които си струва да бъдат посетени. Аз дори бих се радвала, ако културната програма става все по-богата и се направи нещо (конкурс, фест) за български артисти, които имат какво да кажат по темата.

Програмата

Балкани и мохикани

Както може да се забележи от последните ми музикално-поетични публикации, здраво съм се заковала на Балканите и даже съм се окопала, така че да няма мърдане. Има такива периоди в живота ми, когато под влияние на някоя книга или мелодия, а понякога и на двете едновременно, се пренасям задълго на някоя географска ширина и оставам там, докато някоя друга мелодия не ме понесе. Сега съм се вслушала в тъжната песен на горите и балканите, които все оплакват, я някоя нещастна любов, я някой юнак. Тъжната им песен секва, само надвивана от болезнено дивашката балканско-ориенталска веселба. Тогава бесните ритми на кючеците, преливат във фолклорни мотиви, сякаш събирани от целия свят, преплитат се с мистиката на религиозния екстаз и завършват като оплаквачки. Няма второ такова нещо на света, което да очарова и отвращава с безразборната си синкретичност, което да свързва със света и да капсулира едновременно. Никоя друга музика не ме кара да се замисля толкова много върху естеството на собствената си природа, върху диаболичното, хитърпетърското, кралимарковското, маркототевското, дребното хитреене, мащабното изхвърляне, скотското търпение, безмерната гордост, фашизоидния патриотизъм, върху всичко, което кристализира в една дума - Балкани. Дума, даваща усещането за широта и висота, а означаваща отходност, дефектирало живеене в рамките на безмерно изостанал социо-културен пакет, който гъмжи от вътрешни конфликти. Да. Защото човек не може да прости недостатъците си на другите. Изобщо, ние тук умираме да бъдем уникални и толкова старателно се опитваме да намерим собственото си етническо чудо, че накрая изморени от борденето и търсенето, стигаме до общата балканска кръчма. В нея, под звуците на тази болезнено-откровена музика, заедно с алкохола се раждат и умират великите идеи, големите търсения, Великите балкански открития, стремежите за равенство и братство и всичко се свежда до онова, което можем най-добре - да ядем и пием, сладострастно да се мултиплицираме, да се бием и да умираме безславно.