18.06.2009

Балкани и мохикани

Както може да се забележи от последните ми музикално-поетични публикации, здраво съм се заковала на Балканите и даже съм се окопала, така че да няма мърдане. Има такива периоди в живота ми, когато под влияние на някоя книга или мелодия, а понякога и на двете едновременно, се пренасям задълго на някоя географска ширина и оставам там, докато някоя друга мелодия не ме понесе. Сега съм се вслушала в тъжната песен на горите и балканите, които все оплакват, я някоя нещастна любов, я някой юнак. Тъжната им песен секва, само надвивана от болезнено дивашката балканско-ориенталска веселба. Тогава бесните ритми на кючеците, преливат във фолклорни мотиви, сякаш събирани от целия свят, преплитат се с мистиката на религиозния екстаз и завършват като оплаквачки. Няма второ такова нещо на света, което да очарова и отвращава с безразборната си синкретичност, което да свързва със света и да капсулира едновременно. Никоя друга музика не ме кара да се замисля толкова много върху естеството на собствената си природа, върху диаболичното, хитърпетърското, кралимарковското, маркототевското, дребното хитреене, мащабното изхвърляне, скотското търпение, безмерната гордост, фашизоидния патриотизъм, върху всичко, което кристализира в една дума - Балкани. Дума, даваща усещането за широта и висота, а означаваща отходност, дефектирало живеене в рамките на безмерно изостанал социо-културен пакет, който гъмжи от вътрешни конфликти. Да. Защото човек не може да прости недостатъците си на другите. Изобщо, ние тук умираме да бъдем уникални и толкова старателно се опитваме да намерим собственото си етническо чудо, че накрая изморени от борденето и търсенето, стигаме до общата балканска кръчма. В нея, под звуците на тази болезнено-откровена музика, заедно с алкохола се раждат и умират великите идеи, големите търсения, Великите балкански открития, стремежите за равенство и братство и всичко се свежда до онова, което можем най-добре - да ядем и пием, сладострастно да се мултиплицираме, да се бием и да умираме безславно.