Приятелството няма сексуалност и има по-важни неща от страха, това бяха фразите, които впечатляващо дълго време се въртяха в наплашената ми глава, когато тръгнах към НДК в събота. Бях тръгнала да ме убиват, просто защото не знаех какво може да се случи. И все пак, настоях да си обуя сандали, а не кецове. Вътрешно в себе си вярвах, че няма да се наложи да спринтирам под открит огън, както и в това, че пръстите на краката ми ще оцелеят въпреки множеството. Пък и да се наложеше, едва ли точно спортните обувки щяха да ме спасят. Вярвах, че белите ми сандали са моята малка гаранция за спокойствие и сигурност.
За свое успокоение установих няколко любопитни факта:
1. Организацията на шествието беше не просто добра, а най-добрата възможна.
2. Полицаите и охранителите си вършеха работата без да притесняват хората.
3. Шествието действително изглеждаше като да се състои от приятели, независимо от верски и етнически принадлежности, всички се усмихваха, говореха си на различни езици, пееха, танцуваха и се радваха.
4. Въпреки слънцето и ускорения, заради платформата с музика, ход на участниците, миришеше приятно, а не на пот, както е характерно за много масови прояви у нас.
5. Въпреки изискванията на охраната да се движим компактно и много близо един до друг и въпреки екзалтацията на някои от участниците, нито веднъж не бях блъсната, настъпана или притисната по някакъв начин, за разлика от многобройните пъти, в които мирни граждани са ми вкарвали по едно рамо докато се разхождам по улицата.
6. Ако случайно ме обхванеше страх, винаги имаше ръка, за която мога да се хвана, независимо от това до кого съм се оказала в движението.
7. Хората от сградите покрай които минахме, в голямата си част бяха усмихнати, помахваха, а някои дори вдигаха одобрително палец, което естествено предизвикваше радостни възгласи.
8. Не знам за останалите, но за мен нацистките и фашизоидни елементи, които съпътстват едно такова събитие останаха сравнително незабелязани.
9. На прайда присъстваха деца и техните майки и бременни жени, за което няма как да спестя адмирациите си.
10. Организаторите си тръгнаха от събитието, едва когато и последният човек (който искаше да си тръгне) не се качи на таксито си.
Останалото е вече история. Говоренето по медиите, сухите факти за броя на присъстващите, охраната, парите и журналистите ще бъде обсъждано (по един или друг начин) вероятно до следващата година. Снимките и клипчетата ще бъдат разглеждани милион пъти. Усещането за съпричастност към каузата и единичния (но социално важен) принос към нея като-просто-си-довлечеш-присъствието ще останат безценни, за тези, които бяха.
