Взирам се с часове в монитора и търся изгубения отговор на своята загадка. Понякога го гледам празен – огромно кафяво око, което се е втренчило в мен. Безмълвно. Друг път го покривам със снимки на познати и непознати. Плувам в животите им, ям храната им, пия им бирата. Пътувам с тях на семейните им пътешествия, обличам се в дрехите им. И съществувам. Някои от тях ми харесват, други не. Никога не им го казвам. По-удобно ми е да си мълча, докато ползвам живота им под наем. Но това не е наем, защото те не знаят за мен. Лицемерието седи на голямо и удобно кресло. Всяка подадена за поздрав ръка е изкуствен крайник. Хладен. Усмивките минават през химическо чистене преди да се появят на лицето ти. Чисти са, но не искрени. А аз стоя пред монитора, мълча, заемам всякакви удобни пози. Превръщам се в шаблон от прилежание. Оправям си прическата, нагласям се, така че да ме виждаш винаги красива. Старая се да гледам в обектива на живота ти непреубедено, да разбирам твоите решения. Прелиствам те, чета, претърсвам мрежите във всички измерения. Намирам спомени, които сигурно и ти не помниш, а може би не са се случвали. Напивам се с лицето ти след тежко въздържание. После изтрезнявам и отново търся. Пробождам очите ти с пръст, свалям ти очилата. Реша косата ти – подстригвам я, после я пускам дълга. Това си ти и не си ти. Едва ми проговори и изчезна. Учтиво ме изпрати във ваканция и получвам даже картички от родното ти място. Не те познавам вече. Затова издирвам в чуждите семейства нещо свое и го присвоявам без да знаят. Totally Romantic-снимки, на които има залези и изгреви, празници, цветя, деца, кебапчета. Събирам ги, изрязвам ги, в колажи ги подреждам и като краен резултат отново виждам твоето лице (сърдито е). Прозорците на къщите им те изпращат и пак те зяпам с часове в монитора, а ти мълчиш или те няма.
