Днес прочетох едно изречение, но и то ми беше достатъчно, за да има какво да мисля, докато пия кафе в бирена бутилка. Изречението казваше, че не трябва да се контролираш, ако искаш да направиш нещо... свястно. Много пъти го предъвках това изречение - например, закачих го на закачалка в гардероба, измих го заедно с чиниите, казах го ритуално, докато търках пода с парцал за миене на палуби, смелих го в мелничката за черен пипер и обядвах с него и тортелини с доматен сос и пиперки. Но не излиза от главата ми. Значи, мисля си, че не правя нищо свястно - или прекалено много се контролирам, или изобщо не се контролирам, което не дава желаните резултати - на първо място, оцеляването на растенията в големия сандък. Каквото и да се сложи в големия сандък, то неминуемо изгнива и умира. С много вода, с малко вода, без вода... все едно, умира. Смъртта на растенията от големия сандък ме разстройва още повече с всеки опит и се налага да си поставям други цели, колкото да се застроя и отново да опитам да засадя нещо в сандъка. Последно реших да си измисля къща. И си измислих. Започнах дори да я обзавеждам, когато тя внезапно изчезна. Събудих се тази сутрин и открих колко изчезнала е къщата, която вчера беше почти като истинска. И това, няма смисъл да казвам, ме разстрои още повече. Да не говорим, че така и не успях да си купя любимото списание (не го купух, защото не ми се разговаряше с продавачки по будките и не ми се прекарваше следобед в обикаляне и цъклене във въпросителни гримаси дали го има списанието-не-няма-го-кога-ще-го-има-ми-къде-го-има и т.н.) и се наложи да чета стари изрезки, вместо да поглъщам с жадно внимание новия брой на списанието. Не ми е лесно да свиквам всеки път с все по-голямо разочарование, но най-разочароващи са неуспехите с нещата, които правя за утеха. Те например, в началото тръгват много добре, поглъщат цялото ми внимание, така че да не се вторчавам в провала с растенията и тъкмо, когато очаквам, че утешителното ми занимание ще даде своите плодове - а именно да бъде завършено за мълчаливо и уединено възхищение - то се изпарява. Така се случи и с украшенията от портокали и карамфил, които направих за Коледа, те просто се минимизираха и пух! изпариха се във въздуха. Така се случи с някаква самоделна книга, която направих преди време, така изчезнаха герданчетата, които нижех, когато имах нужда да раздвижа пръстите си. Всички налудничави стремежи да се заобиколя с красиви предмети се оказват напразни, защото предметите просто не са предназначени за мен.
Сега, след поредното много голямо разочарование, стоях на кръглата масата и изброявах прашинките плуващи в светлите струи, които пропускат щорите. 100 251-вата прашинка се заби в окото ми (да, имам прашинкова обсесия) и предизвиквайки сподавена кихавица, прекрати броенето. Нямаше какво друго да правя освен да започна да създавам поредното си разочарование.
